Третата българска държава води своето начало от Сан-Стефанския мирен договор, подписан на 3 март 1878 г. Този договор, който възстановява България в етническите й граници, е ревизиран няколко месеца по-късно от тогавашните Велики сили - Германия, Англия, Франция, Австро-Унгария и Русия. Това става на т.нар. Берлински конгрес, който накърнява в различна степен интересите на всички балкански страни. Създаден е “възел от проблеми”, превърнали Балканите в “барутен погреб” на Европа.

     В съответствие с решенията на Берлинския конгрес на територията на Мизия и Софийско възниква Княжество България. Южна България е обявена за автономна област под името Източна Румелия. Македония остава в пределите на Османската империя. До Втората световна война обединението на българския народ е доминанта за външната и вътрешната политика на българската държава.

На 22 септември 1908 г. княз Фердинанд I се титулува за цар на България.

     България успява да си върне Източна Румелия (южна България) чрез Съединението през 1885 г. През 1887 г. за княз е избран германският принц Фердинанд Сакс-Кобург-Гота. Създадена е Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 г.). Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.), организирано за присъединяване на земите с преобладаващо българско население към Княжеството, завършва с неуспех.

     На 22 септември 1908 г. княз Фердинанд I използва сложната политическа обстановка и обявява Независимостта на България, а себе си титулува цар. Това се случва в Иван-Асеновата църква “Св. Четиридесет мъченици” в старопрестолния Царевец с Манифест към българския народ, подписан от Фердинанд І. Този акт е извършен без съгласието на Великите сили и против волята на Турция. България придобива статута на пълноправна независима държава.